Тате, спиш ли? – по своя детско-бебешки начин ме питаше синът ми. Искаше да знае дали съм заспал по време на играта с него или се преструвам. Изправил се е над мен и ме бута с малките си ръчички, надявайки се, че играта ни не е приключила и това, че съм легнал на пода до него, е само част от същата тази игра.

А аз наистина лежа и не мърдам. Толкова е хубаво да отдъхнеш малко и да презаредиш батериите си след дългата игра на гоненка.

Леко открехвам едното си око с надежда, че момчето ми се е отказало и ме е зарязало в детската стая, но съвсем близо до себе си чувам отново същия въпрос: „Тате, спиш ли?”

Може би е време да се връщам към играта или пък да си открадна още някоя секунда почивка? С усилие успявам да размърдам тялото си. Отваряйки очи и извиквайки познатото „бау”, с което му казвам: „аз всъщност не спях, а всичко това беше част от играта”, напускам комфорта на заспалите и се връщам в реалността на будните.

Гонитбата ни продължава и докато обикаляме апартамента си мисля за това, колко хубаво е да дремеш и да се изключиш от ставащото около теб и колко изморително е да бъдеш буден и действен.

Сега, когато ви разказвам тази история, си мисля колко трудно и самотно начинание е да бъдеш БУДИТЕЛ на другите.
Обръщайки се към нашата история, виждаме как още от обявяването за официален празник 1-ви ноември заема много важно място в сърцата на българите. Възникнал като ден на Св. Иван Рилски и преминал през 1922 г. като „празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България“… Заклеймен и отменен през 1945 г. от комунистическия режим поради пропаганда и цензура, омаловажавайки по този начин значимостта на будителите и техния принос за развитието на културата и историята в България… Въпреки това или точно поради това празникът остава важен за българския народ в продължение на десетилетия.

А сега? Как гледаме на Деня на будителите? Чували ли сме имената на Григорий Цамблак, Владислав Граматик, Паисий Хилендарски, Неофит Бозвели, Любен Каравелов, Добри Чинтулов…? Какво знаем за тях? Забелязвате ли, че хелоуин-манията е изместила погледа от Деня на будителите и го е превърнала в обикновен анонс в началото на новинарската емисия?

Идеята на Деня на будителя е била да събужда „у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото ни“, т.е. да оказва влияние, да променя и да води.

Да събудиш духовно някого е трудно начинание. На хората не им се иска да излизат от зоната си на комфорт. Ние сме умели в това да коментираме, да недоволстваме и да мърморим, но не сме готови да се събудим и да се задействаме. Нашето събуждане се ограничава с това да викаме „Българи - юнаци” по стадионите и площадите, без това да променя нещо.

Какво трябва да направим ли? Преди да отговоря на този въпрос, нека да ви разкажа един анекдот-гатанка, който чух тези дни.
На едно дърво кацнали пет птичета. Едното решило да отлети. Колко птичета са останали?

Отговорът е, че са останали 5, понеже да вземеш решение, не означава да го изпълниш. И наистина е така. Лесно вземаме решения за промяна, но трудно ги превръщаме в действие. За целта е нужно постоянство, усилие и истинска цел.
Това, което днес ни събужда от дрямката ни, често са незначителни, преувеличени и  дребнави теми, а по-важните неща остават незабелязани от нас.

Помислете колко лесно хората се вдигат на бунт по въпроси, свързани с бежанците. Толкова ли са страшни, бягащите от бомбите, глада и политическите преследвания, че доказваме онова изследване, което нарежда българите на едно от последните места по съчувствие, със своите протести и вопли.

Възможно ли е сирийците, афганистанците, иранците и другите жители на т.н. трети свят да са масово преносители на зарази, бомби, безработица… Не е ли вярно, че самите те не искат да остават в България и използват страната ни само за трамплин към „цивилизования“ свят. Между другото на този факт един познат заяви, че това го обижда - какво ни е толкова лошо на страната и народа ни. Ето пример за една тема, която медиите и политиците преекспонират.

За мен по-важната тема е свързана с българите, които заминават в чужбина, понеже не виждат бъдеще и надежда в страната си, смятайки, че така ще осигурят по-добре децата си. Причините за това масово преселение на наши сънародници би трябвало да са по-добър повод за събуждане от транзитно преминаващите бежанци.

Проблемите в съдебната система би трябвало да са повод да се събудим, а не няколкото жени, облечени с бурки. Проблемите в образованието и насилието между децата в училище също трябва да са повод за събуждане, а не концертът на съмнителна шоу звезда.
А какво да кажем за духовната дрямка на целия ни народ? Днес, разхождайки се по улиците на родния ми град, забелязах много младежи, които бяха гримирани и облечени по хелоуински. В дома ни идваха деца, които казваха „почерпка или пакост“, но колко хора ще се сетят, че вчера беше Денят на реформацията, а днес е Денят на будителите?

Въпросът на сина ми „Тате, спиш ли?“ ме подсети за последните мигове на Христос, когато Той се отдалечи с тримата Свои ученици Петър, Яков и Йоан. В онази вечер Той призова учениците Си да бъдат будни и трезвени, но те няколко пъти заспиваха. „Духът е бодър, а тялото – немощно“, бяха думите на Исус.

Не знам за вас, но аз често имам нужда да си припомням думите на Христос. Може физически да сме изморени, но това не означава, че духовно също трябва да бъдем лениви!

Автор: Ивайло Ябълкаров  |  Източник: Евангелски вестник